Идваме на таз земя
като далечни пришълци
и си отиваме така.
Строим си къщи, някои - кули,
складираме в тях временността.
Парченца вечност си крадем
от стих,
от песен,
от картина,
за да изглеждаме богати.
А всъщност всички сме бедняци,
за капка радост зажаднели,
от страх и болест оголели...
Дали, от гордост ослепени,
ще видим любовта, но не на другите,
а тази в нас, която сме забравили?
© Диана Атанасова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
