Погледни, стая светла, стая пълна,
но пък тиха, тъгата е безмълвна.
Сенки бродят по стените,
духовете сякаш чуваме в душите.

Шепота на името ù, само той е във ушите,
а образът, всяка нощ в мечтите.
Чуваш я, виждаш я, тръгваш към нея,
но не я достигаш, не ще я видиш повече,
ако дори за миг примигаш.
Усещаш трепета в краката,
протягаш се, за да ù хванеш ти ръката,
но тогава тя изчезва, всичко е в главата...
Празното си тяло от земята вдигаш,
без главата да повдигаш, силите ги няма.
Там където имаше живот, вече зее яма.
Любовта се е превърнала в тъга,
вместо светлина, гниеш в тъмнина.
Стене ли стене, стене твоята душа.

Опитваш да се бориш, да забравяш,
всички сенки да разкараш.
Битка ти ще водиш дълга, за своята свобода,
искаш просто малко светлина.
Един ден ще спреш, ще се огледаш и ще разбереш.
Смисъл няма, волята ти е голяма,
но за друго име във сърцето място няма.
Погледни, погледни от близо, това е белег.
Белег винаги ще го наричам,
за да не се налага името ти да изричам.