Белег за връщане
Рано сутрин страхливо мечтая.
Безнадеждно почти. Сякаш светлото
като вятър ще мине през стаята,
а е толкова странно приветливо.
Може би и не съм се събудила,
за да видя света през прозореца.
Още нищо не ми се е случило.
Още спи, като мен, миротворецът.
Рано сутрин онази ми смелост -
да не вярвам, че пак ще е същото,
ми седи като бръчка на челото,
като някакъв белег за връщане
и прощавам вкуса на кафето си,
но от тази рутинност на глътките,
надминавам по блудкавост себе си.
Предусещам посоката в стъпките
и, когато прекрача през портата,
ослепявам. Дотам със мечтите ми.
Как да видя лицата на хората,
като хаосът влиза в очите ми?
© Елица Стоянова All rights reserved.
