Белите ангели
Прегръщам със целувка – с усмивката убивам,
неволно правя го със тъмните лъчи.
Със копие от дявола душата си пробивам,
а тя усмихва ми се и мълчи, мълчи.
Изпратих я сама в пустинята
сред тръните да съхне без пощада,
дори под облаците – сините,
наказана по–лошо и от ада.
Със счупени криле прелитат ангели,
поканиха я да живее на небето,
но тя се върна да ме пита – Може ли
в човека да живея – до сърцето?!
Усмихвам се в прегръдката на радостна целувка,
обагрена от слънчеви лъчи.
Душа, дарила те със нежната милувка,
дори и раните ще заличи.
© Николай Стойчев All rights reserved.
Прегръдка, Ники!
