Белият мраморен гълъб
Там, някъде, зад хоризонта,
е душата на мама – далече, далече… от мен.
И само северният ноемврийски вятър
полюлява клоните на брезата, от нейната майка посадена.
А мама я няма – от толкова много години.
И отдавна, толкова от отдавна не съм била при нея,
край могилата, с белия гълъб и дива къпина,
с бялата пейка – да изповядам душата си.
Да й разкажа за проблемите, за децата, за себе си,
да погаля с ръце студения мрамор, да го стопля с сълзите си.
Време ми е за поредното разкаяние,
а толкова много имам да й разказвам.
Да отпуши затлаченото русло на душата ми,
както винаги го е правила – с невидима ласка
и тръгвайки си, отново да видя
как белият мраморен гълъб отлетя в небесата.
При нея.
24.11.2009 г.
Весела ЙОСИФОВА
© Весела ЙОСИФОВА All rights reserved.
