Там, някъде, зад хоризонта,
е душата на мама – далече, далече… от мен.
И само северният ноемврийски вятър
полюлява клоните на брезата, от нейната майка посадена.
А мама я няма – от толкова много години.
И отдавна, толкова от отдавна не съм била при нея,
край могилата, с белия гълъб и дива къпина,
с бялата пейка – да изповядам душата си.
Да й разкажа за проблемите, за децата, за себе си,
да погаля с ръце студения мрамор, да го стопля с сълзите си.
Време ми е за поредното разкаяние,
а толкова много имам да й разказвам. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up