Беше бяла пролет, чиста и наивна.

Двама с тебе сред люляците свежи

снехме от нас завивката зимна,

че начало ново пак да отбележим.

Бе лято ласкаво и падаха звезди.

Плеяди кипваха, в съня унесени,    

от смехове, прикрити в тежките сълзи.

Тълпяха се в очи простори песенни.

Бе късна есен - над смълчаните стъгди

потръпна сянка - бледен клен съблечен.

И хоризонтът свъсен сякаш се стъкми

да търси в лятото несвършилата песен.

И в зима вълшебна от преспени слова,

когато студът е сковал бреговете,

се спуснах като нежна ручейна река

с мислите лазурни да ви посетя.