Как ли ще й кажа само?...
Днеска ходих с дъщерята
в близката до нас гора.
Капеха без шум листата,
цял килим под нас изгря.
Но детето натъжено
ме запита с глас смутен:
"Няма ли да е студено
на дърветата край мен?
Утре вече мраз ще хване,
ще натрупа пък и сняг.
Голички ли ще останат?
Как ще презимуват, как?..."
Аз сълзите му избърсах
и помилвах го с ръка.
Точни думички потърсих.
Отговорих му така:
"Няма да им е студено,
цяла зима те ще спят.
А напролет във зелено
всички ще се облекат.
И ще стане пак красиво,
и изпъстрено със цвят.
Птички пак гнезда ще свиват,
пиленца ще си родят.
В клоните пък звънка песен
непрестанно ще звучи.
Във гората чак до есен
пак живот ще закипи!"
И усмихна се детето,
пък макар и през сълзи.
Аз избърсах му нослето -
рано му е да тъжи!...
А отвътре ми е топло -
има, милото, сърце!
Гордост бащинска ме чопли
и го вдигам на ръце...
"Тате, вече съм голяма,
нека повървя сама!
А от болницата мама
право тук ще доведа...
Аз венче ще й направя
ей от тази красота!...
Чакай, няма да се бавя!...
Много ще се радва тя!..."
И се втурна да събира
тя планинските цветя...
Мен сърцето ми примира -
колко мъничка е тя!...
Как ли ще й кажа само
и дали ще разбере,
че я няма вече мама...
няма да се прибере?...
Хор от ангели небесни
Горе ще я утеши...
Там посрещат с божи песни...
този, който не греши!...
© Роберт All rights reserved.
