Без усмирителна риза
БЕЗ УСМИРИТЕЛНА РИЗА
Не мога да опиша тишината,
заклещена в тъмата под езика,
когато ме е стягал в примка вятър
и шанс не ми е давал да извикам.
Щурмувала съм облаци и сприи.
Хомоти съм надявала на бури.
Не бих могла в забрава да се свия
и да вирея кротко като бурен.
Защо за миналото си да страдам?
Нали все някога ще се завърнат
тръпчивият шептеж на листопада,
сънят, от който някой ме изтръгна,
и август с царствената си осанка,
кипежът на вълните в ранна утрин,
брегът, където плъзна като сянка
дъхът ти – силен, сладък и барутен,
минутите на странната тревожност,
и усетът за бягството от Рая,
и тръпките по тънката ми кожа.
О, колко съм обичала, да знаеш!
По дирята – след теб изпепелена,
в пейзажа, от съмнения изпъстрен,
копнея как в една добра вселена
душата ми отново ще възкръсне.
© Валентина Йотова All rights reserved.
