Бездънно
Измълчахме я тази любов. Като стара камбана –
глухоняма от чакане, гърбава от празнота –
ни с ушите да чуе сърдечния взрив-канонада,
ни с език да отрони на съдбовния порив звъна.
Като в някаква странна, невидима, адска прокоба,
две призрачни сенки – изгубени с тебе вървим,
пресушили до край на копнежа погубващ отровата
и от девет живота мълчим, и мълчим, и мълчим.
Ти с въздишки ли кърпиш живота си в дните студени?
И по навик ли, хладен и чужд, имитираш любов?
Знам, пробождат съня ти Светулки, слънца неродени,
утринта ти – пираня – разкъсва те с всяко “ако...“
И под клепките скрил разранено море, нелекувано,
в непознати лица, като лек, търсиш мойте черти.
Но ще скриеш ли устните с белези от нецелуване
или вените с възли – без мен пропилените дни?
Ако помнят очите ти моите, помнят ли пламъка –
прогорихме до дъно зениците като с дамги –
да не виждаш без мен, аз – без теб, да се лутаме двамата
като слепи, без фар... Ако още имаш очи....
Ако помнят ръцете ти моите, помнят ли болката –
как се впиваха пръстите в твойте – дали някой ни кле
да не мога без теб, ти – без мен – клети скитници-бродници
като птици без дом... Ако още имаш ръце...
И до днеска така – нито знак, ни надежда, ни дума.
Аз поне те изплаках във рими – стих подир стих.
А пък ти – без очи, без ръце и без капчица лудост
обезсилен нечуто мълчиш, упорито мълчиш.
Вегетираш насън – ураган не познава сърцето ти,
прекалено разумен за знойния дъжд на страстта.
Само тъжна камбана тежи като изстрел в небето ти...
Обич моя, жив ли си?! Имаш ли още душа?!
––––––––
Малко нескромно, но... този стих беше отличен със Специална награда
на конкурса “Горчиво вино“ на общ. Петрич.
––––––––
© Светла Илиева All rights reserved.
