Безименно

Лутах се из нищета, празни улици и суета.
Дори сивите панели от мен по-щастливи бяха.
Тях поне изпълваше ги някой, там не всичко бе тъга.
Но в нощ пуста, даже зла, в тъмна стая,
пълна с изкуствени лица

в мрака усмивка се прокрадна –
озари ме светлина,

която безмилостно разкъса злокобната тъма.
Тогава скитникът в твоята прегръдка намери дом.
Денят изгря в средата на нощта.
Огън разгоря се сред неспирния порой.
И все гори и все не гасне.
И нека двама с теб с този огън да горим.
В този свят, изпълнен с лицемерие и поза.
Нека любовта си да запазим,

докато увехне и последната изкуствена роза.