Безкрайната пътека
Едно момиче, малко, крехко,
реди сълзи в студената ми нощ.
И тръгва то по страшната пътека
през градините на възрастния стожер.
Друмът е целият обсипан в макове,
но оцветява ли се някак си скръбта?
Светът, веднъж посрещнат с ядове,
до живот ранява болната душа.
Но коя е тя, тъй тръгнала по пътя?
Обич ли да търси? И защо?
Сълзите й са спомен смътен
от това, което нявга е било.
Ти, читателю, добре дошъл си!
Кажи, ти знаеш ли поне?!
Туй момиче накъде е тръгнало?
Защо поне за миг не спре?
Ти не знаеш? Ще ти кажа!
Гадая по очите две.
Изкачва то безкрайните етажи
по пътя си към синьото небе...
И бори се, макар да не разбира
смисъла на своята борба.
Едно момиче ден и нощ събира
камъчетата на радостта.
Едно момиче днес е без утеха.
И във сълзи е нейното лице.
Явно знае, че на края на пътеката
реди сълзи в студената ми нощ.
И тръгва то по страшната пътека
през градините на възрастния стожер.
Друмът е целият обсипан в макове,
но оцветява ли се някак си скръбта?
Светът, веднъж посрещнат с ядове,
до живот ранява болната душа.
Но коя е тя, тъй тръгнала по пътя?
Обич ли да търси? И защо?
Сълзите й са спомен смътен
от това, което нявга е било.
Ти, читателю, добре дошъл си!
Кажи, ти знаеш ли поне?!
Туй момиче накъде е тръгнало?
Защо поне за миг не спре?
Ти не знаеш? Ще ти кажа!
Гадая по очите две.
Изкачва то безкрайните етажи
по пътя си към синьото небе...
И бори се, макар да не разбира
смисъла на своята борба.
Едно момиче ден и нощ събира
камъчетата на радостта.
Едно момиче днес е без утеха.
И във сълзи е нейното лице.
Явно знае, че на края на пътеката
ще спре да бие нейното сърце...
© Валери Шуманов All rights reserved.
