Човек от улицата, безпризорен,
живеещ в кулата на замък, зад мъгли,
продал и малкото от себе си на другите,
сега без име е, без дух и без мечти.
Човек, допушващ пурата, изхвърлена
в канавката край пътния банкет,
а тя, с такива като него е препълнена,
докато се стапя пролетния лед.
Човек безличен, болен и подплашен,
от устремения победоносен вик,
със който Аз показвам, че съм важен,
като ценя животворителния миг.
© Николай Стойчев All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
