Безоблачно отчаяние
Пурпурен е залезът, вълшебен!...
Разгневеното светило си отива.
Вятърът се скита, вече непотребен,
парусът ми в спомените се разбива.
Тихо звездната лавина пада,
изпреварена от синева дълбока.
Вечно бездната във мене страда,
че съдбата е така жестока.
Пълната луна без свян наднича,
няма облак, голотата да прикрие.
Някои тя учи да обичат,
в мене стари болки ще разкрие.
Електрическа вълна града залива,
победен е устрема на мрака.
Вяра и любов в едно се сливат,
а надеждата на спирката все чака...
© Пламен Рашков All rights reserved.
