Безстишие
Загребвам пръст от мъртвата земя,
в която са погребани безбройни спомени.
Сподавен глас, хриптящ в нощта,
раздира тихата агония.
Блещука там сама звезда,
зачената в небето каменно.
И в бурята една сълза
се спря върху самотно рамо.
Удавих себе си в тъга,
но от трупа поникват радости.
Обвих се в ледена мъгла,
отгледах болка и омраза.
Душата, пълна с нищета,
не се свени от нищо казано.
Отивам там, отвъд стиха -
и всяко чувство е напразно.
© Константин Дренски All rights reserved.
