Заспива ми се в някой хубав спомен

и искам да остана, непробудно.

Светът навън е твърде електронен

и много повече от сън, заблуда.

А влакът на живота се задъхва 

по релсите, надиплил се с вагони 

в посока за човека, вечно съща - 

депо́то му на вечния покой... 

Накрая ще просветне тази лампа, 

която я измисли слепотата. 

Денят ще придобие толкоз бяло 

от гладните очи на самотата. 

С копнеещи ръце и зрящи пръсти 

човеците ще искат да докосват, 

но късно е и мрак ще ги прекръсти 

с лъжата, че любов ги омагьосва... 

Ще кажете, че просто е кошмар, 

удавил мисълта ми чак до дъно. 

Грешите. Аз от толкова шамари 

не спя, а камо ли и да потъна... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

11.07.2023