Поетът проплака с очи натъжени

и картини видя тъй премрежени,

през прозорец студен, в студ оковал се,

пред спомен засмен, навън разпилял се!

А там се сняг понесе,

с дъх на зимното утро, трепнало,

и слънце мрака видяло,

как грозно стиснал е сърцето,

за миг полетяло, после в пропаст паднало!

А дирите ги белий огън поглъща,

сълзи от небето студът в лед ги превръща,

след нощ мъчна се утро завръща,

но сенки на пътя остали,

безкрайно жестоко ридали!

Ще бъда сянка в нощта сред снега,

ще бъда полъх унил през деня

и пак ще виждам, макар да съм грозна,

навред е пейзажът красив,

а пътят, безкрайно жесток, е щастлив

... понеже всяка болка мълчи

пред на хубостта неземните  очи!