Безвремие
Мълчи ми се. Защото ми е тъжно.
Защото ако имах силите, дотолкова -
на този свят, (понеже ми е длъжен)
аз щях да му крещя от болка.
Че ме остави гладен за любов,
като вълкът, тъй влюбен във Луната.
Че не разбрах от земния живот,
но иначе пък вкусих от смъртта...
Мълчи ми се. От прозата в душата,
написана във мен от грозни спомени,
от стихове за мрака в самотата
и вместо топлият Ти шепот, стонове...
Мълчи ми се, а тъй ми се говори...
С ръцете ми по тялото ти. Страст.
На Дявол, ни на Господ да се моля,
а просто да ме имаш. Тебе - аз.
И да настане някакво безвремие,
когато ще се случим в късна доба.
Да бъдем изживяната поезия.
Със теб ми се мълчи. Ала не мога...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
