Най-праведно живее този, който си мълчи,

най-честен е този, който не смее да каже лъжата,

най-добър - този, който си подава и другата буза.

Това не ми харесва в религията Христова

и в същината на нещата се мъча да открия

смисъла на битието.

Красиви думи, дълги изречения и обещания...

Животът - прост и ясен -

пита, омесена от мама,

целувка от любим човек,

прегръдка от шест мънички ръце -

обувчици на прага, готови за пране, 

баща ми се усмихва в слънчевия сноп -

животът прост и ясен.

И всяка дума има смисъл точен, 

конкретни измерения - светът.

И само в щастливите ми мигове

нещата фантазно се разпадат.

Тогава дървесата ще сложат за обица луната 

и люлякът, от моя син саден, ще тръгне на разходка.

Понятията, съвсем естествено, ще са наопаки.

И в миг на изтрезняване 

отново опакият свят ще стане точен -

с грижата за хляба, с делничния ден

и с тоя мой проблем:

дали и двете бузи да предложа, 

когато вдигне някой тежък тежка длан.