Битка (През очите на един вожд)
Аз исках да избягам, ала викът
застигаше ме там - сред планината -
и ръцете ми в бронирания щик
се впиха, като тухли по стена.
И чух - ревът там сякаш се израждаше,
сърцето ми заби във нетърпение,
горещо бе, но болката от жаждата
гласа ми бе оставила строшен.
И войските ми – като мравки по земята,
в очите ми закапаха на пръски,
запомних даже ледения вятър,
косите който лесно им разпръсваше.
А татарите бледнееха на фронта,
нагазили скалите - сива козина,
там кожата им беше хоризонт,
синееща от болки изпод ложето.
И смелостта им няколко минути
преля във страх – спотайвана столетия -
и наведоха се два пъти на чутото,
но пушките забумкаха на третия.
И рухваха телата на колене,
а тъмна кръв се лееше от ноздрите
и помня как под тласъка на времето
всяка минута беше толкоз грозна.
Защото ги запалихме с огньовете,
но те блестяха, сякаш са фенери
и даже, ако бяхме ги заровили,
не ще ни като призраци преследват...
И помня, че не спахме много вечери,
а там видях сред тях една луна,
но никога не стана тя сърп вече
и повече кръв там аз не пролях...
© Димитър Димчев All rights reserved.
