Блажени са простите духом
(из „Животът, какъвто е”)
Пред мен видях павета разкъртени,
като нашите човешки души.
Между тях тревичка беше поникнала,
летейки след свои мечти.
Ще оживее ли, милата, сред студените камъни,
без слънчева ласка и жива вода,
или ще се превърне бавно в стон,
пожълтял от човешката немота?
С безразличие се живеело по-лесно,
но нали сред него е по-трудно?
Защо тогава от амвоните пеят:
- Блажени са нищите духом!
Нима е грях да си душевно богат
и каква е присъдата за това
или са прави от векове да твърдят,
че заслужавал всеки свойта съдба?
А в празната зала, сред книжни цветя,
бе угаснала огнена роза.
Всички те бяха еднакви -
целуваше ги мило Смъртта.
Цял живот търсил си обич –
искрена, не платената с пари.
Едничко докосване истинско...
Накрая полудяваш.
Бавно.
И си отиваш.
За света неусетно дори...
© Вили Тодоров All rights reserved.
