Бодигарде, ти си като сянка
на навело клоните дърво…
Не тъгувай за дървото – жалко,
но самотно винаги било.

Нека бъдат светли твойте мисли,
а сърцето ох, сърцето знай…
Да живееш дълго, дълго искам,
то кълбото го развихме май.

Искам да те има и след мене,
исках да  запазя онзи миг.
Исках, исках пак да си го взема -
всъщност бях нечуван вик.

Бодигарде, ти си като сянка,
от дървото много по-голям!
Хубаво ми беше. Много! Жалко.
Исках, исках огън да ти дам!