Пред мен стоеше светлината, покрила осанката на Бог.

Величествен, Могъщ и Властен, стоеше Той с протегнати към мен ръце.

Да се усмихна ли? Но усмивката без любов е гримаса.

Срамувах се от себе си, не исках да пристъпя към Отца,

облечена в дрипи, омърсена с петна и кал по лицето.

Защо да се грижа за себе си, когато грижата без любов е умора.

Очите ми се втренчиха в земята, обзета в страх… страхувах се от всичко.     Трябваше да съм научила много неща досега в този живот,

но учението без любов е суета, защо ми е тогава.

Ангели на милост мигом долетяха,

съблякоха нищожните одежди от тялото ми,

измиха лицето ми и ме изкъпаха в неземни води,

извиращи от Божието Царство.

Ще се моля, но без любов това ще бъде просто ритуал.

Погледнах към Отца и срещнах Неговия поглед,

изпълнен с милост, състрадание и обич.

Вярвам. Но понякога… без любов.

А вярата без любов е заблуда. Прости ми, Отче!

Ще се жертвам, за да вървя по Твоя път.

Но защо, когато жертвата без любов е фанатизъм,

а самата любов без любов се превръща в страст.

Разбрах, че има прошка, има милост, когато срещнеш своя Бог,

когато Го познаваш и знаеш за Него.

Знание! Колко е ужасно то без любов, защото е гордост.

Знам, че има сила, има надежда.

Но надеждата без любов е нетърпение.

Нетърпелива съм да се изпълни Божията воля,

а още не съм пострадала за това.

Когато всеки вземе своя кръст и започне да го носи, волята на Бог ще се...

Но страданието без любов е падение.

Все пак аз взимам своя кръст, без да гледам назад,

без да се обръщам назад.

Ще гледам напред и ще благоговея,

и ще дам този съвет на всички.

Но съветът без любов е обвинение!

Искам да помогна и на други,

за да открият реалността.

Защо да им помагам, когато помощта без любов е надменност.

С нови дрехи ме дари, лицето ми уми,

а аз все още не разбирам Неговата прошка.

Божията прошка не е като човешката.

Човешката прошка без любов е презрение.

Божията любов е вечна!