Болка
Часовникът отмерва гнездящата болка.
Полунощ удари… с разкъсваща тишина.
В празнотата на неприветлива стая
душата простенва, не понесла вина.
Паля свещ през горчива усмивка.
Пак искам рамото ти... и тихо зова.
Димът ѝ се вие като прощална въздишка.
Тъмнината поглъща всеки миг светлина.
Чашата помни още твоите устни...
и целувката с вкус тръпчив, на вино.
Отпивам по глътка от своите мисли,
подгонила призрака с гъше перо.
Ти бе, моят блус в душевна тоналност.
Мелодия изтанцувана в миг, тъй щастлив.
Сега се събирам, малко по малко,
под акомпанимента на шумни врати
И онзи шепот пълзящ в леглото ми тихо
разкъсал покоят на несбъднатият ми сън,
дълбае с длетото си неумолимо и диво
раненият спомен...и всеки мой дъх.
© Валя Сотирова All rights reserved. ✍️ No AI Used
