Болно разстояние
Морето самотата е признало,
а кроткият му шепот не престава.
Прелива и се връща отначало,
дълбоката си скръб да обитава.
Солта кипи и дращи на очите
от съмнало до мрак и наобратно.
Звездите най-нахално го разпитват:
Къде сега са твоите приятели?
А пяната на галещата ласка
се слива със снега на бреговете
и някакви бездомни водорасли
се мислят за заслуженото цвете.
Без слънцето разпръснатата слюда
разчита на копнежа на луната.
Но кой да види блясъка й хубав
и кой да й прощава суетата?
Затворени са мидите. Не дишат.
А в кръчмата - пияни капитани.
Морето чака да се свърши Нищото.
Животът е на болно разстояние.
