Bon voyage
В непознати земи вчера тъжно замръкнах.
Гол и бос, аз нима се прераждам сега?
Щом затворя очи, а звездите замлъкнат,
от тъгата пътека с любов ще плета.
„Bon Voyage!“ – изкрещя наранена старица.
Безнадеждно превита, по пътя крещи.
Аз съм нейният син – наклонена осмица
до безкрайност, в която ще липсват сълзи.
Късно свири сама на прастаро пиано.
Пие скъпо дайкири със златно ченѐ.
Иска утре да тръгне на път към Милано,
но сърцето пияно инфарктно бодѐ.
Къщи пеят на глас в приглушената вечер.
Тази вечер прилича на скъсан корсѐт.
На финала на моите думи се свлече
всяка капка надежда. Защо съм поет?
© Димитър Драганов All rights reserved.
