Ергенина, най-личен, у село – Боримира,

веч` година стана, както няма мира,

тегли го сърцето към девойката фиданка,

милата – викат й Борянка.

Дене, ноще, очи се не затварят

и устни му все със звездите разговарят

и все се не предае пуста му душа

обсебена от най-красиво чувство – Любовта.

„Борянке, чуй момиче, скъпо мое,

що го имам – имам все ще бъде твое,

моля те стани ми другарка в живота –

без любов, чада зер що ми е имота?

С тез ръце отрудени и дважди загрубели,

с туй сърце, душа, дни наред не спели,

ази знай градил съм своата опора,

днес ма любат, тачат, вси най-лични хора!”

А дума му девойче, нарежда му горката,

по бузата й алена, блещукала сълзата:

„Боримире, не – недей гони Михаля,

Любов се не купуе, Любов се не продая!

Обичам те, но тебе не мога да пристана,

сърцето ми кат` грабнал е пастирина Ивана!

Обичам го и все не спирам да жадувам,

за неговата ласка, аз нему ще робувам!” 

Тъй думаше Борянка, жалее Боримира,

сърце му ще се пръсне – просто няма мира.

А Слънце, тамо гасне оттатък планина,

жътварка нейде сладка реди си песента.

*****

Тъй минаха години, сърцето му пустееше

и огънче любов в гърдите мъжки тлееше ...

А раснеше плода на Борянкината младост,

огряваше дума в щастие и радост.

И Борянка все сама, но обичаше овчаря,

сутрин го проводи, вечер портите отваря.

И сина им Ваньо взе на татка да прилича,

ръга с гегата и вика: „Нааа, бича, бича!”

*****

Пуста, пуста орисия, тя си знае Боже,

кой що писано да стае, кой й требе, кой що може.

Па в размирни времена, надойдоа банди, душманлия,

и гнетяха сюромаха, що народ избия.

Но търпи ли кръв юнашка, да е в окови,

та се хвана Боримир, на дяда пушката изрови.

И надяна сабля, и закичи цвеке,

па му проехтя гласа: „Дръжте се разбойнци ще ви свърша веке!”

Па се фана завалия право в гората,

и събра юнак дружина, дружина фърковата …

Днес му пее песента, сюромаха прости,

там на Боримиров хълм – де белеят кости …