Бреме...
И само нощем, щом аз там излизах,
ме замеряха с глупави поздрави,
умни ласки - далечните бризове,
стенеха днес над другия остров.
И тъжно беше ми, чувствах аз болка,
там в сърцето и докосвах с ръката
там, но тя беше страшна висулка
бе дебела за мене врата!
И не е тялото ми веч онзи дом,
студено е, студено - няма пламък,
огнището е черно като ров,
а ровът ми напомня, че те няма.
Но ти си тук, усещам го по бремето,
което носиш, с което се роди,
и със стигмата на твоето безвремие
беляза мен, а тебе прероди!
И беше туй за мене толкоз пагубно,
животът! Толко, толкова нелеп,
остави ме да мъкна сам товара си,
а тежък бе... най-тежкото бе в теб...
© Димитър Димчев All rights reserved.
