Бряг...
Нощта, тъмна и мрачна, стана студена...
В ледена прегръдка прегърна ме самотата,
и злокобни мисли ми се въртят из главата!
Цял ден сред хора с усмивка на уста,
а вечер пак сама и толкова самотна,
като лястовиче оставено само,
поради счупено крило!
На вън пролет цъфти,
а ти душа, защо се смути?
Защото липсва ти тя –
сродната душа!
Жената, чието име носиш,
бабата от която любов просиш!
Молиш се в съня ти да се появи
и пак да бродите, като онези
минали дни!
Да те спаси от брега на страданието
и път да поемете към уханието...
На липите, билките и тревите!
Към мечтаното място,
тъй далечно и прекрасно!
Но не, душа!
Това е заблуда сàмо...
Сън, мечта, блян
за човека тъй желан!
Погледни ни!
Стоим на същия този бряг,
в същата тази нощ –
тъмна, мрачна и студена,
тъй злокобна и несподелена!
Поглеждаш към звездите
с цел – да видиш облика на душите,
които със своето отсъствие
направиха нощите ти такива страшни,
със спомени прашни,
мисли безутешни,
и опити безуспешни да върнеш хората някогашни!
© Татяна Василева All rights reserved.
