Бургас, Завръщане
Завърнах се.
И той ме чакаше.
Обикновен.
И приливно студен.
Измръзнал във прегръдките на зимата.
Замислен.
Таен.
Уморен.
Бургас неистово се криеше в ръцете ми.
Безмълвен
и почти забравен.
Тъжен.
Като празник
стар и млад.
Все още романтичен... и солен.
Разгърнал шлифер,
той покани вятъра
на поетична вечер с мидите и пясъка.
За да си спомним заедно
как някога
залитахме по тъмните простори.
И гълъб пак излитна от ръцете ми.
Миражи пак бленуваше морето.
И някой верен гларус
все кръжеше
там – между вълнолома и небето.
Тъй истински и хубав е Бургас.
Дори в соленината си
чаровен.
Безкрайно непринуден
в свойта власт
над нас.
Съдбовен.
Когато се завърнеш,
той не знае,
че някога си го напуснал.
Когато си заминеш,
не разбира
защо внезапно му е пусто.
Завърнах се.
И той ме чакаше.
Прелистваше ме като
споменик.
По навик сериозен.
Състрадателен.
Но нито укор не отрони.
Не пита колко пътища изминах.
Прегърна ме
със бащински ръце.
Усмихвам се.
Отново съм дете.
Заравям дните
с шепот на коприва.
И мидите като че ли запяха
И над вълните звънна пролетта.
Там –
между вълнолома и небето
поникнаха цветя.
Октомври, 2002
© Дарина Проданова All rights reserved.
