Бури под сурдинка
Понякога мирише на озон,
кръвта поляга ниско и във вените
e мълчаливо като в пантеон,
напуснат от душите на умрелите.
И губя се из този лабиринт,
засядам по студените му пътища -
уж всички били водели към Рим,
но моят „вечен град” е само сънища,
които няма как да изкача,
да стигна теб, преди да стигна себе си…
Гърбът ти е стената на плача
и там положих всичките си ереси.
Понякога мирише на озон
и буря роши грива в плитчините ми.
Но как без шпори се пришпорва кон,
пристегнат целомъдрено в юздите си?
© Росица All rights reserved.
