Бягството
БЯГСТВОТО
И пих от този извор, докато слънцето залезе.
Разбрах тогава - часът на скитника удари.
Не казвам колко съм вървял и беше ли ми лесно,
за болния нощта е истински подарък.
Сега си спомням - луна, разсечена от шпага.
И плачещи звезди в небесната пустиня.
И как от облаците тишината пада
връз сухата земя и камъка изстинал.
Долавях ясно с чувството си шесто -
къде е корена на миналото, в мене скрито.
Блещукаше светулка в свитата ми шепа -
фенерът жив на бродещия в мрака скитник.
Заложник бях на дълъг сън, във който бягах:
далеч от болката, от спомена, от всичко.
Разлиствах на нощта наситеното бяло
и азбуката на страха, задъхан, сричах.
И спрях на онзи хълм, където уморен се проснах
на голата скала в прегръдката студена.
Дочувах как пристъпва по тревата росна,
невидима, смъртта и търси път към мене.
И мислех си, че утрото е близо вече.
И в него - бягството на скитника ще свърши.
А тича изворът на дните цяла вечност
и няма кой - изпитата вода назад да върне.
© Любен Стефанов All rights reserved.
