Бяла истина
Защо ли стичат се немирни капчици
по тъжните ми и самотни тишини?
Защо душата ми загива залезно,
сред всичките залостени врати?
Защо минутите не спират болката
и в слепота рисувам нежни спомени?
А мракът стеле гъсти облаци
в сърцето ми, сънуващо любови.
И докога ще издържи тъгата ми,
впила се като пиявица във мен!
И в бродещите сенки на мълчанието,
надеждата превръща се във стих.
Защо е трудно да повярвам в мислите ти,
че утрото красиво ще се сбъдне?
И всеки лъч е бяла истина,
че още дишаш ме... в гърдите си!
© Дочка Г All rights reserved.
