Бяла приказка
/ по Дух Хайяма /
Обичам те, Дяволице! Тебе обичам, Богиньо!
Едната - е моите болки, другата - ми е Синьото...
Едната е моя Крясък, другата е Мечта.
И двете са ми велики и Възторг, Красота!
Като облак блуждая, на ветровете напук...
Ту на Север отпрашвам, ту забивам на Юг.
Ту далеко от изток крача вече към залез,
ту разсипвам рубини, ту дарявам ти наниз...
Много просто живея и все дишам с полята...
С капки дъжд ще ти пея, щом зеленее земята...
Мълнии - змии извил, с гръм разсичам Небе.
Сънища разруших... Изгорих домове...
Вкъщи е тясно, задушно и цари сивота...
Колко свободно-въздушна е тази тук Висота!
Гледам по тебе, Искрице, гледам в пурпурно синьо,
моя тайнствена Дяволице, моя прекрасна Богиньо!
Да знаеш как мразя те, Дяволе, и как обичам те, Боже!
Единият ненавиждам... Другият вече не може...
Единият го проклинам и презирам, заричам...
От другия съм без думи, обожавам, обичам...
Колко много раздели... Колко сълзи проляти...
В разминаване с Бялото, бяхме грешни и святи...
Разбираме посивели Новия си урок,
че поднася ни Дявола, а дарява ни Бог...
Все се будя във Ада... Все се срещам с казана...
Щом се срещна със Бога, Ти ще бъдеш разбрана...
Уж, все цепя Небето, а все ора на Земята...
От Любов се задъхвам... Псувам го Сатаната...
Ще те имам в Небето... Ще те имам отвъд Синьото...
Ужасна си, Дяволице и си прекрасна, Богиньо!
Пак със стих те целувам, като бебе заспало...
Пак сърцето лудува и нашепва за Бялото...
© Красимир Дяков All rights reserved.
