Чисти усмивки, като сняг, ни покриват.
Пъртината на думите подканя.
Но умореният човек заспива.
Бавно главата накланя,
затваря в клепачите нощ,
уморена от бяло,
и просто 
вяло
сънува:
Под усмивките опушено огнище,
думите от топлина догарят,
събуждайки един излишен,
ама много излишен,
щурец под прага.
…
Една проскубана джанка
слага преспа под себе си
вместо сянка.
В нея Спасителят
заравя ръцете си,
за да спаси лъжата:
"Спасен!"
А просто е ден.
А просто е път.
А просто… е…
Бяла смърт.