Бяла забрадка в празна църква
БЯЛА ЗАБРАДКА В ПРАЗНА ЦЪРКВА
Не знам защо и как съм побеляла.
Навярно тишината е причина.
Студът ли ме прониза до премала,
когато ти от мене си замина?
По стръмното поел ли си спокоен,
или си тръгнал гневен и обиден.
Беснее оттогава в мен пороят,
до край изринал райските градини.
Да можех лесно всичко да забравя -
безумството, в което си ме давил,
постелята на август от тинтява,
която на страстта покой не дава,
уханията на златиста слама,
вибриращите трели на щурците,
и миговете на възторг и пламък -
когато бяхме лудо ненаситни,
усещането, че съм глътка въздух,
и ти ме дишаш - за да оживееш...
Дали без мен в тъмата зъзнеш,
и има ли дланта ти кой да сгрее?
И някой може ли да отговори,
след болката как да остана жива?
Звездите капят като свещ отгоре.
А бялото така не ми отива.
© Валентина Йотова All rights reserved.
