Бялата лястовица
Пожелах си гнездо – и подирих наоколо слама,
стиска лепкава кал и забравена в стомни вода.
Търсех миг - за подслон. И надеждица – капчици само...
Газех в гъстото блато сред воя на жаби стада.
Сплитах снопи камъш и не знаех ни ден ли е, нощ ли...
Нито изгреви срещах, ни залези тихичко брах.
Дирех стрехица зàветна, люлка в тополови стволи.
... И се стрелнах стремглаво нагоре с бърз лястович мах.
Сбирах слама и кал - от неказани в храмове думи.
И градих, и лепих - всяка нощ, всеки ден... Дълго - вик.
Пожелах си гнездо. И го сторих - за свисък куршумен.
Пожелах си подслон. И го свих. За секунда от миг.
И когато нагоре, към този храм – зàветен, лепкав,
някой поглед провре между снопите кал и камъш
да съзре лястовичка. И в нея - душата ми трескава,
побеляла до детска надежда. Тъй – отведнъж.
И тогава, щом види я – сгушена, свята и... бяла,
да протегне ръка, а когато стремглаво тя литне,
да си спомни за вярата, скришом, напук оцеляла
и смирено пророни: „Сполай ти!”. Наместо молитва.
© Дарина Дечева All rights reserved.
! Бяло Дарче си ти със златно покритие! Как ги правиш поетичните картини, та едновременно виждам едно слънчево дете и едно помъдряло момиче! Носѝ високо бялата магия на поетичното слово, че много красиво го правиш 
