Бяло
Защото е бяло,
понякога млечно,
понякога болнично вяло,
понякога небесно, далечно.
Свещта в храма,
на тела простряния чаршаф,
на булката воалът
петдесет години пазен здрав.
В кафето захарта
или счупения порцелан,
лъчът пречупен светлина
от чайника добре прибран.
На земята навалялия сняг
или шум от заек уплашен,
унесен в неспирния бяг.
Пригладен хартиен лист,
пукната стара чиния,
а в нея една шепа ориз.
Безброй са белите
чувства, предмети и дни,
но на мен ми липсва
само една - роза бяла с много бодли...
© Радост Димитрова All rights reserved.
