Бяло
Каква луна е грейнала навънка,
върви ми се по белия ѝ път.
Да се засмея, да извикам звънко,
прозорци да събудя, да не спят.
Да извървя полето ѝ небесно,
с ръцете си да набера звезди.
Каква луна донесе тази есен
и кой ли бялото ми отреди…
Усмихваш се и уж не съм видяла.
Завихрил ме е вече вятър щур.
В прегръдката му сгушена и малка,
чертая с бяло нощния контур.
Рисува ми се, как рисува гълъб,
гнездо, с ръцете си което сви.
Рисува ми се с бяло много дълго
и нежност, дето четката мълви.
Рисува ми се дъжд един – особен,
две вадички по нощното стъкло.
Рисува ми се просто тази обич,
с разпереното ти над мен крило.
© Ани Монева All rights reserved.
