Нетленни спомени рушат веригите
на сивото, безлично ежедневие.
Разцъфнали във бяло гледат сливите,
как в мен се бори гладното безверие
за малко топлина от обич стара.
И тръгва да я търси по пероните
на всяка изживяна, бяла гара,
в заглъхващия ритъм на вагоните...
Не ме вини, че искам да обичам!
Душата още търси нещо бяло
и топли думи в самотата срича,
застинала пред нямо огледало.
© Симеон Ангелов All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
