Нетленни спомени рушат веригите
на сивото, безлично ежедневие.
Разцъфнали във бяло гледат сливите,
как в мен се бори гладното безверие
за малко топлина от обич стара.
И тръгва да я търси по пероните
на всяка изживяна, бяла гара,
в заглъхващия ритъм на вагоните...
Не ме вини, че искам да обичам!
Душата още търси нещо бяло
и топли думи в самотата срича,
застинала пред нямо огледало.
© Симеон Ангелов All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
