Ти живееш сред поля от рози,
червени, пищни рози,
а аз съм бяло, мъничко кокиче -
как да вярвам ми кажи,
че сред толко рози ти
точно мене ще обичаш.

Но ето, че пак идваш при мене,
ослепял за всички рози на света,
кълнеш се, че обичаш мене -
бялото кокиче, с бялата душа.

Ти сърцето си ми носиш в ръцете си,
а то цялото е изподрано -
розите, красивите, с бодлите си
оставили са само тъжни спомени и рани.

Аз ще те прегърна и ще те обичам
с невинност бяла на кокиче.
Ще излекувам сърцето изподрано,
но щом забравиш всички рани
зная, че при свойте рози ще се върнеш ти...
както ставало е всеки път преди.

И утре пак ще дойдеш с нови рани,
а аз безсилна, бяла и смирена,
пак ще те приема.