C клонче люляк... Така... За разкош...
С пръсти пише по тъмни калкани задъхани строфи
нощен вятър, от лудост и обич, и болка крилат.
Под дъжда е площадът сияен... почти като нов и
капят тихо звездици над стария, спящия град.
Уж свенливо присвива нощта небеса дългополи,
сякаш нея ще гледа... Поетът за всичко е сляп,
шепа рими си има, кривачка сълзици за сол и,
щедър резен от лунен, замесен с измислици хляб.
Нека тъмно е, мокро е... В моята стая ще свети,
на перваза перцето от сова в безсънната нощ
ще оставя. Ти, ветре пиши ми любовен сонет и
подари ми го в сън, с клонче люляк... Така... За разкош...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
