Царкиня
Слиза по кестена вятър брадат.
Духна в листата и стана студено.
В сълзи разискрени – целият свят.
Трепка в тревата глухарче зелено.
Мигове литнали – времето в нас.
Уж се събуждам, а вече е вечер.
В клоните маха ми звезден Пегас.
Хвана бял облак, препусна далече.
Нощ неповикана хвърли чер плащ.
С гарванов крясък изтри хоризонта.
Залезът дръпна лика си горящ.
Билото в готик върха си наконти.
Сенки притулени, шепот познат.
Пак ли сънувам кошмара отвъден?
В мократа шума спи вятър брадат.
В маски неласкави – зракът оскъден.
Пак ли тревожи ме старата скръб?
Минало, сринало слънцето ясно.
Не е отминало, има ми зъб.
Съска и хапе в нощта полугласно.
– Чиба! – извиквам, в ръката ми – меч.
Блясва за миг, полетя острието.
Дръпва се мракът с несвързана реч.
Сенки напускат сърцето ми клето.
Като надникващ от дупката кърт
и като червей, пълзящ след пороя,
скрива пак Видовден сляпата смърт
и убеждава ме все, че е моя.
Мое е утрото в тръгващ си здрач.
Срещам го вече стотици години.
То мой любим е и верен пазач –
в кулата древна на Вида царкиня.
© Мария Димитрова All rights reserved.
