Целува ме слънцето!
Сама съм... Никой не ме прегръща.
Никой не целува моите очи
и с нежност никой не ме обгръща...
Стаена, болката в мен мълчи.
Вървя в утрото – познатата рамка:
от къщи на работа, от там – у дома.
Мечтите пропъдих. Не искам примамка
за прегладнялата си за обич душа.
Потънала в мисли, тъгата преглъщам...
Но – изведнъж – почувствах в утринта:
Целува ме слънцето! Нежно прегръща ме
топлият вятър, дошъл с пролетта.
Усмихвам се в отговор. Пъдя тъгата.
Разбирам с невероятна яснота,
че съм обичана!!! И светлината
на прозрението ми преизпълва деня!
© Деси Копчалийска All rights reserved.
