Cеменце надежда
Днес тъжни са и свъсени сивеят
прихлупените ниско небеса
и сякаш дом за птиците не са,
притихнал нейде е и суховеят.
А есента палитрата, боите
понесла е, но четката едва,
нанася щрихи. Тихо, без слова
я гледа градски луд. Едва прикрит е,
от храстите. Очите му блещукат
и кикота сподавил е с ръка,
а аз си мисля: Сутрин е така,
спят другите, а лудите сме тука,
в нашарения парк и се люлеем,
на люлките без глъч и суетня
и няма ги, за да ни обвинят,
нормалните. Но смисълът къде е?
А той в кафето плахо се оглежда,
не пие, вече знае, че горчи,
отблясък бърз е в птичите очи
понесъл нейде семенце надежда...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
