Чака ме път...
Достатъчно! Не вярвам! Бях дотук!
Момчето си отива. За последно.
От Теб, от Вас. От всеки друг.
Със чувството за обич, непотребна.
Не искам да си спомням този свят.
Аз имам право да съм му обиден
и бих го псувал с жлъчен яд,
че много бавно ме убиваше...
Живях между чукът и наковалнята.
Не се хвалете за съдбата си.
Представа нямате от скука, Дявола
какво решил е за душата ви.
Не вярвам! Казах ли? И пак повтарям -
Любов е дума, без значение,
щом в клетка, сам ще се затваряш
за дребен залък съжаление...
Последно сбогом! Път ме чака.
Момчето все се връщаше с надежда.
Ти може много пъти да си плакала,
но знай, дори очите се изцеждат...
Danny Diester
(Стихопат.)
© Данаил Антонов All rights reserved.
