Чакай! А косата?
Хей! Хич не ме посочвай с пръсти криви!
Косата скрий! Блести ми, нищо лично
Душата ми ли? Мълния е - жива,
изпепелява пъкъл - еднолично.
И с черна маска хич не си помагаш,
страхът за мен е терра инкогнита,
все още имаш време - да избягаш.
Аз просто отговарям. Ти попита.
Където отведеш ме - ще се върна,
познавам се - и пак ще ме изритат.
Сега пък изведнъж защо посърна?
Кажи им, че поет съм, ако питат.
От лудите, добри, но непокорни.
Върви сега и затвори вратата!
И стига мрънка, че било позорно.
Сега пък хукна. Чакай! А косата?
© Надежда Ангелова All rights reserved.
