Чакам те...
В стаята до тихата камина бледа,
стоях и чаках те, и плаках,
устата ми, потръпваща от бяло вино,
попиваше сълзите ми във мрака.
Часовникът пропъжда тишината боса,
изстиналият мрамор свети,
прозорецът лилави сенки вплита,
премрежени във белите пердета.
Масата за двама подредена,
кристални чаши, прибори - сребро,
а аз съм сам и болката споделям,
единствено със хладното легло.
Така те чакам всяка вечер,
на тази дата, в този час коварен,
когато тръпнех да те видя пак,
а смъртта ме беше изпреварила...
Години вече ни разделят,
три години, в мъка пропилени,
със сълзи всеки ден те търся,
легнала завинаги сред камъни студени...
© Георги Зафиров All rights reserved.
