...че сянката на косъм ѝ прилича
Така омършавяла любовта е.
От глад за топлина и малко нежност.
От чувства, за които тъй нехаем.
От свикналост до пълна безнадеждност.
Аз влюбих се във другото момиче,
поискало да плаче, но от щастие.
Ти, другото момче го заобича -
с голямото сърце, но пък на части...
Все още се страхуваме от краят.
Все още се търпим, за да е хубаво.
Повярвах ти и ти на мен, но зная -
в живота се намерихме. Загубени.
Забрана и възложих - интуиция.
Тя никога за миг не ме преда̀де.
Традициите бяха си традиции.
Щом писано е, значи ще остане...
Така се е вталила любовта ни,
че сянката на косъм ѝ прилича.
Аз вярвам, че със обич ще я храним,
и няма пък да спра да те обичам!..
Стихопат.
(DannyDiester)
© Данаил Антонов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря Ви, момичета! Благодаря на Краси за лиричния дует!
Обичам да се вдъхновявам от вдъхновенията Ви! -
Останах само с тези два куплета...
Щом съществуваш, значи че си жив.
Изливай болката, раненото в поета
сърце, разкъсващо живота сив...
Слепецът вижда със мечтата
но скъпо струва всяка светлина,
а прошката започва от душата
Да пази Господ! Няма тя цена... -
Разбиващо пишеш, разнищващо...
-
Завладяващо! Браво, Дани!
-
Отровна тази обич за очите е.
Защото плач сърцето не познава.
Тя, мъката от него със сълзите,
излиза щом тъй тежко наранявам...
Не зная за живота. Съществувам.
И сигурно нарича се живеене.
За слепия да вижда - скъпо струва,
Да пази Бог! За зрящо опрощение... -
Не си слепец, не си и скитник,
животът ни е чудо подарено...
сърцето също броня е, защитник,
когато си ридае наранено...
На него остави... не е магия,
то лесно от любов не се отравя!
но тежка е и тази орисия...
как въгленът без огън да се справя... -
Когато ме замра̀чи тази пустош,
след огъня, ожарил ме до тленност -
напомня, че в желязна вездесъщност,
сърцето е ковано като меч.
И после как да заобичам,
щом в мене не пулсира тази кръв,
с чиято топлина любов потича,
дори във вледенената ми плът?...
Нима очите ми ще видят,
различно друга красота?
Превърнах се в слепеца - скитник,
нарамил своята душа...
Дано сред тази тишина и пепел,
се крие тлеещ въглен. За надежда.
Метално нищо, че сърцето
живота в мене го изцежда... -
След гробниците идва безметежност!
Като дамоклев меч над теб виси...
Повярвай в друга истинска копнежност-
сърцето си от мъка не гаси!... -
Във моята любов и феникса умира.
От пепелта се раждат само облаци.
От дъжд се раждам. Той измива.
А след пожара - правя гробници... -
И косъмът на сянката да се прекъсне, в стиха, пак любовта ти ще възкръсне!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Сърцето е такова - инатливо.
От радост - хвръква.
Но от болка по обича да се свива.
Все още живо е...