Тъмнината бавно те обви,
не виждам и капчица надежда в твоите очи.
Не се предавай, остани!
Имаме толкова неизживени мечти...

Черната роза омагьоса те така,
нея ще намразя, нея и света,
защото те направиха безличен –
поредният човек, изкуствен, безразличен.

Казах ти да не очакваш всеобщо признание...
Отвърна ми, че ще преследваш своето “призвание”.
Разплаках се и те помолих: “Остани!”
А ти само ме погледна с големите си, тъжни очи.

“Налага се.” прошепна най-накрая
и черната роза от мрамор ми извая...
Тя трябваше да е последният подарък от теб за мен.
А неделя - последният заедно изживян ден.

Знаеш ли, не е честно. Не беше розата последна.
Последен беше погледът, щом си тръгна.
Последна бе прегръдката, когато ме прегърна.
Последна бе целувката, която споделихме.

Черната роза още стои върху моята маса.
До нея има картичка с красива украса.
Спомняш си, нали? Ти ми я подари.
И написа вътре: “Заедно завинаги”...

Заедно сме тук. Заедно, макар че си в окови.
В оковите на собственото безразличие
оплел си се по пътя за желаното величие.
Но велик не си. И човек не си...

Просто поредната купчина лъжи.
Аз ще те върна, без значение от всички трудности.
Ще върна този в теб, който ще реши,
че с мен иска да е, наистина завинаги.

Тъмнината бавно те обви.
Но аз ще се боря за надеждата в твоите очи.
Не се предавай, остани!
Заедно ще изживеем своите мечти...