Черно и бяло
ЧЕРНО И БЯЛО
Знам, че хълмът притихнал е само пореден портал,
но къде ли ще хлътна, когато през него премина?
Може би там, където накрая светът би успял
да живее в любов, без раздор и касетъчни мини.
Там ли привечер връща козите от паша момче
и по пътя свирука, а в джоба му – шепичка вишни?
После майка му чупи комати от хлебеца чер
и подава чорбицата с бобец и светли въздишки.
Там ли пада мъглата, по-мека от стиска памук
и коминчета сладки брътвежи над къщите нижат,
някой старец, загърнал се с вехт и изкърпен кожух,
гледа залеза как позлатява горите – безгрижен.
По-бездумна от мравка, понесла трошица на гръб,
чакам кротка, смирена, от егото неизкушена,
онзи ден, в който Бог – уморен от всемирната скръб,
ще открехне портала към Райската своя Вселена.
© Валентина Йотова All rights reserved.
